За мен

Здравейте, аз съм Драгомир Драганов – телевизионен журналист, водещ, шоумен и певец.
Роден съм в София на 22 януари 1971 г. Завършил съм „Предучилищна педагогика“ в Софийския университет „Свети Климент Охридски“.
От 1992 година работя в Българската Национална Телевизия.

Тук няма да припомням богатата си телевизионна биография, нито ще квалифицирам екранната и сценичната си популярност. Тук просто ще Ви разкажа за моята дълбока, изстрадана, понякога необяснима дори за самия мен, любов към цирковото изкуство. Любов, по-силна и страстна от всички чувства и емоции, които съм изживял, сравнима само с любовта към семейството и близките ми. Благодарение на тяхното уважение и морална подкрепа, моето детско увлечение се превърна първоначално в хоби, в последствие в професионален и житейски опит, а днес вече в амбициозна цел - да съхраня за поколенията „документи“ за историята и развитието на Българския цирк.

Аз не произхождам от циркова фамилия. Моята дори не е част от света на което и да е изкуство, но в нея всички възприемаха добронамерено и по-скоро на шега наивната ми страст да колекционирам програмките от представленията на Софийския Държавен Цирк, в който редовно ме водеше моята баба. Добре си спомням и първия поискан от леличката на касата афиш. Спектакълът се наричаше „Парад на смеха“, но аз занесох афиша вкъщи със сълзи на очи, защото увлечени от приключението да се сдобия с него аз и баба … изгубихме 5-годишната ми сестра в тълпата! Нямаше я и я нямаше! Викахме, плакахме… , а тя смело казала на две какички, че се е изгубила, изрецитирала трите си имена и точния адрес и развеселена от спектакъла и преживяното, била благополучно изпроводена до дома ни. В това време с баба се колебаехме, дали изобщо да се прибираме вкъщи, без сестра ми… Подобен страх изпитвах всеки път, когато се прибирах с поредните навити на руло „безценни“ съкровища. Длъжен съм да призная, че благодарение на родителите ми, тези „съкровища“ оцеляха и бяха запазени в безупречен вид. Много по-късно, когато към тях започнаха да се прибавят нови стотици „трофеи“ от пътешествия в провинцията и в чужбина, отново тяхното благоразположение към странното ми хоби направи възможно натрупването на уникалната ми за България колекция от над 10 000 плаката и близо 5 хиляди програмки от представления на знайни и незнайни наши и световни циркове.

С огромна тъга помня датата 25 септември 1983 година, когато следващ ежедневния си маршрут, се озовах пред тлеещите руини на моя любим цирк. Все още не бях успял да гледам премиерния спектакъл за сезона. Представленията бяха започнали едва от няколко дни, но баба беше купила билети за предстоящия уикенд. Пазех тези билети години наред и когато за първи път ми поискаха интервю за „странната” ми колекция, с цялата си наивност ги предоставих за сканиране и… повече не ги видях. В един случаен неделен ден през юни 2015 година обаче, един истински верен приятел ми помогна да се сдобия с перфектно съхранени плакати за този неизгледан спектакъл на незабравимия изгорял цирк. Тези плакати и уважението на приятелите ми към моето хоби, ме предизвикаха най-после да покажа българската част от колекцията си пред света.

Никога няма да забравя, как като ученик с часове обикалях край фургоните на пътуващите циркове. Търсех приятелството на артистите, молех ги за автографи и програмки от редставленията, в които са гастролирали в предишни сезони. Тайно от родителите си предприемах рисковани „екскурзии“ до близки до София градове, в които знаех, че е пристигнал цирк. Молех за листовки и афиши на касата и хуквах обратно често без да догледам представлението, за да се прибера вкъщи навреме. Така се запознах и спечелих симпатиите на някои от най-големите ни и прочути артисти за всички времена. Така попаднах в полезрението на моя кумир, изключителния Васил Николаев – Орфи, генерален директор на Главна дирекция на Българските циркове, световноизвестен илюзионист и прекрасен човек. За щурата ми страст му разказали прекрасните Виолета и Кръстю Първанови. Длъжен съм да Ви обясня защо толкова силно обичам и уважавам това семейство. Кръстю Първанов, ръководител на единствената българска акробатична трупа - носители на най-престижната циркова награда „Златен клоун“ от Световния Фестивал в Монте Карло, беше директор на държавния пътуващ цирк „София“, който няколко години след пожара изпепелил постоянната циркова сграда беше временно "стациониран" на мястото му в София. Аз ежедневно обикалях край цирка. Питах , разпитвах и исках да науча колкото се може повече за историята и постиженията на прочутите династии и техните номера. Жена му, леля Вили ме обикна като майка, радваше се на моя интерес и ме пускаше да гледам всички представления без билет. Един ден, Орфи попитал за мен и като му обяснили - казал „Я ми го доведете!“. Без даже да осъзная, моята детска страст прекрачи в зрелостта. Разказах на Орфи, че мечтая да стана артист, а той впечатлен от изразителния начин по който говоря, провокира артистичните ми заложби с молба да импровизирам няколко етюда. Предложи да се явя на конкурс за водещ на цирковите спектакли. Така преди да получа дипломата си за висше образование, аз се сдобих с една друга бленувана диплома и официална категория за правоспособност – тази, да бъда цирково конферансие.

Освен фанатична любов към цирковото изкуство, съм изпълнен и с безкрайна благодарност към личностите, с които то ме срещна.
Веднъж влезли в страницата „За мен“, бих искал да знаете, че се гордея с шанса, даден ми от легендарната фамилия Славови, да стъпя професионално на цирковия манеж и до живот ще им бъда благодарен и задължен за професионалните и житейски уроци, морална подкрепа и приятелска обич.
Благодаря на дресьора Владимир Христов и неговата непрежалима съпруга Веска, които ми дадоха назаем първите лачени обувки, за моята първа премиера и с приятелството си направиха стъпките ми уверени и смели.
Благодаря за приятелството и хилядите щастливи мигове, изживени в годините на Кети и Цветан Димитрови. Те бяха първите артисти, с които направих интервю за вестник „Средношколско знаме“ през 1986 г. и първите хора, които ме възприеха като голям и зрял, независимо от възрастовата ни разлика, и ми дадоха безценни съвети. Възседнал гордо дресираната от тях камила, аз за първи път в живота си произнесох „Добър вечер, уважаеми дами и господа, добре дошли под купола на цирка“.
Съдбата ми подари шанса да партнирам, макар и само веднъж, на великия Тошко Козаров. Сприятели ме с толкова много блестящи и достойни артисти, че се страхувам да не изпусна дори едно от имената им, ако започна да ги изброявам и да им благодаря. Искам всички те да знаят, че минутите ни заедно са едни от най-щастливите в живота ми.
Не мога да не поднеса специална благодарност на фамилия Кехайови, които ми завещаха целия си исторически архив и ме направиха безмерно горд и щастлив с уважението си!
Огромна, огромна, огромна благодарност и към Силвестър Лолов, който сбъдна мечтата на хиляди столичани София отново да има постоянен цирк, и с когото заедно създадохме Софийският Цирк на Сцена а после и Българският Национален Цирк "София". Тъжно е, че "животът" на тези две сбъднати мечти бе твърде кратък, но... "Шоуто трябва да продължи"!

С времето осъзнах, че за да се нарича достоен и за да заслужава истинско и искрено уважение от останалите, артистът трябва да обича изкуството в себе си, а не себе си в изкуството! Затова пазя и ще пазя, събирам, издирвам и ще продължавам да събирам и издирвам „парченцата история“ на българското цирково изкуство като най-скъпото нещо в живота си! Безумно обичам цирка! Класическия, наивен, шарен, блестящ, шумен, ухаещ на захарен памук и пресен талаш цирк! Никой няма право да ме съди за тази страст и да се присмива на тази любов , защото за мен тя е съкровен и свят израз на стремежа ми да запазя детето в душата си до сетен дъх!